неделя, 3 август 2014 г.

Професия машинист: Живот по ръба на железния път

/Тази статия ни беше изпратена от един локомотивен машинист, придружена със следното кратко писмо: Може ли да помогнете да върнем І-ва категория труд на локомотивните машинисти? Непрекъснати смени, понякога над 12 часа до 18! Шум и вибрации над допустимите норми! Облъчване от тока! Постоянен стрес! Недоспиване! Невъзможност да се храниме като хората! Липса на тоалетна и други такива! – Раб. глас/

Професия машинист: Живот по ръба на железния път

Работят в риск като летците, но едва свързват двата края и никога не спят спокойно

Автор: Галина КОНСТАНТИНОВА

04.07.2014  

За професията на локомотивните машинисти казват, че е най-близка до тази на летците. Управлението на скоростните машини и в двата случая изисква железни нерви, максимална съсредоточеност и специфични умения, трупани с години обучение и практика. Неслучайно част от тестовете за машинистите и летците са доста сходни. Инцидентите и в небето, и на релсите най-често не минават без жертви. За машинистите стресът от катастрофите е много по-голям, защото обикновено те виждат отблизо  сблъсъка с автомобил или човек на пътя, а в същото време нямат никаква възможност да спрат навреме.

Само преди два дни на железните пътища край Пловдив смъртта си намериха двама души.  Девет са инцидентите на жп прелези  от началото на годината, убитите са 10, ранени са шестима. Оплакахме жертвите, но никой не обели дума за машинистите, участвали в инцидентите с фатален край. А тяхната наистина не е лесна. За разлика от катастрофите по шосетата, при тези на релсите почти никога машинистът не носи вина. Споменът за случилото се обаче остава за цял живот. При 98 процента от тези инциденти вината е на шофьорите на автомобилите, категоричен е Владимир Тодоров от Асоциацията за пострадали при катастрофи.

Как се борят със стреса от срещата със смъртта на релсите локомотивните машинисти? От две години съм пенсионер, всяка сутрин искам да забравя 25-те години, прекарани в железниците, казва машинистът Тодор. Това не е възможно, контрира го колегата му Васил, това е все едно да забравиш майка си. 

С това, че за теб няма ден и нощ, че почти никога не почиваш в събота и неделя, че ядеш, когато можеш, и спиш по график, че нямаш време за семейството си, с времето се научаваш, казват машинисти със стаж по 20-30 години в локомотивите. И срещу всичко това живееш бедно, едва свързваш двата края и рядко спиш спокойно. Избралите тази професия обаче са силни мъже. Единственото нещо, с което никой машинист не може да свикне, е смъртта на жп релсите. Между професионалистите с по 20-25 години стаж почти няма човек, който да не е имал поне два-три, а в повечето случаи и 10-12 инцидента на пътя. Ако самоубийците, които лягат на релсите, знаят какво причиняват на локомотивния машинист, доста ще се замислят дали да изберат този начин за пренасяне в отвъдното, казват психолози.

Кошмарът да видиш очите на човека, решил да сложи край на живота си на релсите, не се забравя никога. Ужасът от ситуацията е двоен,  защото, от една страна, машинистът е на метри от самоубиеца и вижда дори изражението на лицето и блясъка в погледа му. От друга страна, той знае, че нищо не може да направи, за да предотврати катастрофата. Спирачният път на тежките влакови композиции е толкова дълъг, че смъртта на човека на релсите е предизвестена. На съвестта на машиниста тежи още една тежка отговорност - безопасността на пътниците, които вози във вагоните. Обикновено на последно място в тези драматични моменти машинистите мислят за риска за собствения си живот.

Никой от машинистите в системата не желае да разказва за черните дни в кариерата си. Това важи и за тези, които вече са излезли от нея и са се пенсионирали. При смъртен случай винаги има следствие. Машинистът веднага се обвинява за убийство по непредпазливост. Следват поне няколко разпита в полицията. Всеки път катастрофата се преживява отново. Кръвта ти нахлува в главата, докато  даваш показания, споделя един от опитните машинисти. Обикновено накрая следствието се прекратява, но нервите никой не може да ти ги върне, категоричен е пенсионерът. 

Когато ударих за първи път жена, легнала пред влака, след 30 секунди ми излезе огромен херпес, разказва Антон. Пътувах към Варна. Треперех целият като лист. Не можех да продължа да работя. Дежурният ръководител ми даде валериан. Пратиха бригада и ме смениха, спомня си ветеранът. До края на кариерата си е преживял 12  инцидента. Не желае да си спомня и да разказва за нито един от тях. Излизах от София, когато на релсите легна клошарка, главата изхвърча като отрязана от гилотина, разказва колега на Антон.  Срещам приятел и той ми казва: Тошо, знаеш ли, че дъщерята я сгази влак, спомня си Тодор. Вдигнах кръвно и само си помислих: Ако аз бях машинистът, как ще го гледам този човек, като ми е съсед и ми е набор, споделя Тодор.

Всеки от тези силни мъже търси свой начин да надживее този стрес. Никой освен колегите им  не може да разбере колко дълго споменът за смъртта на непознати хора на релсите се връща в главите им.  Друг освен колегите им не може да проумее как безсънието ги мори нощ след нощ, а когато заспят, сънуват катастрофата и лицето на жертвата. 

Това е нещо като синдрома "Афганистан”, казва  възрастен железничар. Както войниците, преживели ужаса на войната, се събират в свои общности, основават клубове, за да си говорят с братята  по оръжие, така и пенсионираните машинисти имат своя явка, която не пропускат нито ден. В кафенето си говорят  за спорт, за коли, за риболов, за футбол, за политика. Но ако някой бръкне в раната им и подхване приказка  за смъртта на пътя, машинистите гледат по-бързо да сменят темата. Те предпочитат да говорят какво трябва да се направи, за да се сведе до минимум смъртта на релсите. Предложенията им са делови, лесни за изпълнение и не струват скъпо. Дори обратното. От тях БДЖ може дори да спечели, убедени са машинистите.

Първото предложение на машинистите е на прелезите да се поставят камери. Така е в Германия. Глобата за нарушение е 1000 евро. Опитът сочи, че откакто са монтирани, броят на произшествията е сведен до минимум. В Пловдив също има подобен опит. На Ягодовския прелез бяхме полудели от шофьори, които се надпреварваха с влака, разказват машинисти. Някои от хората притичваха пред локомотива, други с автомобили караха като на рали и се разминавахме на косъм, припомнят си локомотивните машинисти. Има такива, които дори се смеят и ни показват среден пръст, че са били по-бързи от нас, споделят машинисти. Когато е монтирана камера на прелеза, водачите извън станали дисциплинирани, защото се разчуло бързо, че там снимат и глобяват. Преди години локомотивните машинисти имали задължение да дават в КАТ номерата на автомобилите. После отнасяли глоби. Ако се възстанови тази практика, това също ще помогне за дисциплинирането на шофьорите.

Ние сме далеч от европейската практика, където има прелези с метални прегради, които се повдигат срещу колата заедно с бариерата и не позволяват да премине, казва бившият машинист Антон. Но камерите са добра превантивна мярка, която върши работа, категоричен е той. Колегите му дори предлагат глобите от хулиганите шофьори да отиват по сметка на БДЖ. Така фалиращата фирма може да запълни сериозна финансова дупка.

Втората задължителна мярка според машинистите е обезопасяването с мрежа на трасето на жп линиите. Според тях това е задължително поне за населените места. Защо автомагистралата е оградена от край до край, за да не минават животни и хора, а трасето на влаковете не е, питат се машинистите. 

Третата превантивна мярка е жестоки глоби за хулиганите на пътя. Машинистите са категорични, че ако тези прости правила се приложат, катастрофите с влакове ще намалеят драстично, а психичното им здраве ще  е далеч по-съхранено.



marica.bg

2 коментара:

  1. Аз бях във Автобус, когато минахме на спуснати бариери при Ягодовския прелез! Не му мигна окото на шофьора!

    ОтговорИзтриване
  2. Казвам се Стойчо Георгиев - пенсионер (бивш локомотивен машинист от Локомотивно депо Ст.Загора, с 30 годишен стаж като машинист).
    Моето лично мнение е, че поставянето на видеокамери на жп-прелезите е една голяма глупост, те веднага ще бъдат обрани или изпочупени, а и евентуалната им поддръжка, ще бъде трудна.
    Моето виждане е поставяне на видеокамери (автомобилен тип - Видеорегистратори - DVR) в кабините на локомотивите, тази мярка би решила и много спорни въпроси при евентуални други произшествия.
    А като препоръка мога да добавя, че една железопътна "GPS-навигационна система" би била изключително добър асистент на локомотивния машинист.

    ОтговорИзтриване